Влюбването не е истинската любов, защото не изисква усилия

Истинската любов не може да започне, докато не премине влюбването.

Еуфорията на състоянието „влюбен“ ни дава илюзията за близки взаимоотношения. Чувстваме се така, сякаш сме един за друг. Вярваме, че можем да победим всички проблеми. Чувстваме алтруизъм един към друг. Както каза един мъж за годеницата си: “Не мога да си представя как бих я наранил по някакъв начин. Единственото ми желание е да я направя щастлива. Бих сторил всичко, за да е щастлива.“ Такава страст ни дава фалшивото чувство, че егоцентричното ни отношение е изкоренено и сме станали нещо като Майка Тереза, готови да направим всичко за доброто на този, когото обичаме. Всъщност правим го толкова леко, защото искрено вярваме, че любимият ни изпитва същото към нас. Вярваме, че тя е готова да посрещне нуждите ни, че той ни обича по същия начин, както обичаме него, и че не би направил нищо, за да ни нарани.

Това мислене е винаги измамно… Когато преживяването на влюбването тръгне по закономерния си път (смята се, че обичайното чувство на влюбеност трае две години), ще се върнем  в действителния свят и ще започнем да утвърждаваме себе си. Той ще изразява  желанията си, но желанията му ще бъдат различни от нейните. Той иска секс, но тя е твърде уморена. Той иска да купят нова кола, но тя казва: „Това е абсурд!“. Тя иска да посети родителите си, но той казва: „Не ми харесва, че прекарваш толкова време със семейството си“. Той иска да поднови тренировките си по футбол, а тя казва: „Ти обичаш футбола повече отколкото обичаш мен“. Малко по малко илюзията за интимност се изпарява и различните им желания, емоции, мисли и модели на поведение започват да се налагат.

Те са две отделни личности. Умовете им не са се слели, а емоциите им са се смесили само за кратко в океана на любовта. Сега вълните на действителността започват да ги разделят. Те се разлюбват и в този момент или се отдалечават, разделят, развеждат и тръгват в търсене на ново влюбване, или започват да се учат да се обичат един друг без еуфорията на любовната страст. Преживяването на влюбването не се фокусира върху личното ни израстване, нито върху израстването и развитието на другия човек. По-скоро то ни дава чувството, че сме пристигнали. Някои изследователи са стигнали до заключението, че влюбването изобщо не трябва да се нарича „любов“. Д-р Пек стига до заключението, че влюбването не е истинската любов по три причини:

Първо, влюбването не е акт на волята или съзнателен избор. Без значение колко искаме да се влюбим, не можем да го предизвикаме. От друга страна, може да не търсим преживяването, а то просто да ни завладее. Често се влюбваме в най неподходящ момент и в съвсем невероятни хора.

Второ, влюбването не е истинската любов, защото то не изисква усилия. Каквото и да правим в състоянието на влюбеност, то не изисква дисциплина или съзнателно усилие от наша страна. Дългите скъпи телефонни разговори помежду ни, парите, които харчим, докато пътуваме един към друг, подаръците, които даваме, работните проекти, които правим, не са нищо за нас. Както инстинктът на птицата й диктува да строи гнездо, така и инстинктивната природа на влюбването ни подтиква да вършим странни и необичайни неща един за друг.

Трето, този, който е „влюбен“, всъщност не се интересува да насърчава личното израстване на другия. „Ако имаме някаква цел в ума си, когато се влюбим, то е да сложим край на собствената си самота и може би да подсигурим този резултат чрез брак.“ Влюбването не се фокусира върху собственото израстване или израстването и развитието на другия. По-скоро то ни дава чувството, че сме постигнали целта и не е нужно повече да растем. Намираме се на върха на щастието в живота и единственото ни желание е да останем там. Със сигурност възлюбеният ни няма нужда да расте, защото е съвършен! Просто се надяваме тя да остане съвършена.

Ако влюбването не е истинската любов, какво е то? Влюбването е „генетично предопределен инстинктивен компонент на действията при размножаване.”  С други думи, временното срутване на границите на егото, каквото представлява влюбването, е стереотипна реакция у човешките същества спрямо определена конфигурация от вътрешно сексуално влечение и външни сексуални стимули, което увеличава вероятността от сексуално съчетаване и свързване, за да се съдейства за оцеляването на вида.

Независимо дали сте съгласни с такъв извод, или не, онези от нас, които са се влюбвали и са разлюбвали, вероятно ще се съгласят, че това преживяване наистина ни катапултира към емоционална орбита, която не наподобява на нищо друго, което сме преживявали. То обикновено изключва способностите на разума ни и често разбираме, че правим или казваме неща, които никога не сме правили в по-трезви моменти. Всъщност, когато се приземим от емоционалния транс, често се чудим защо сме сторили тези неща. Когато вълните на емоциите утихнат и се върнем в действителния свят, където изпъкват различията ни, колко от нас се питат: „Защо сме се оженили? Та ние не постигаме съгласие в нищо!“ И все пак, във върховата точка на чувството на влюбеност сме си мислили, че сме съгласни за всичко – или поне всичко, което е важно.

Това означава ли, че след като сме били подмамени да се оженим от илюзията на влюбването, сега пред нас стоят само две възможности:

1) да се обречем на живот на нещастие със своя партньор или

2) да скочим от кораба и да опитаме отново.

Нашето поколение избира второто, докато предишни поколения често са избирали първото… Но има и трета, по-добра алтернатива: можем да признаем какво е влюбването — временен емоционален възход — и да започнем да преследваме „истинската любов“ със своя партньор. Този вид любов е емоционална по природа, но не маниакално завладяваща! Това е любов, която обединява разума и емоциите. Тя включва действие на волята и изисква дисциплина, и в същото време признава нуждата от лично израстване. Най-основната емоционална нужда не е да бъдем влюбени, а да бъдем истински обичани от някой друг, да познаем любов, която извира от разума и избора, а не от инстинкта. Аз имам нужда да бъда обичан от някой, който избира да ме обича, който вижда в мен нещо, което си струва да бъде обичано.

Този вид любов изисква усилие и дисциплина. Тя е избор да вложиш енергия в усилието да даваш на другия, да знаеш, че неговият или нейният живот се обогатява от твоето усилие, че ти също ще откриеш удовлетворение – удовлетворението, че истински си обикнал някого. Тази любов не изисква еуфорията на влюбването. Всъщност истинската любов не може да започне, докато не премине влюбването.

 

Петте езика на Любовта – Гари Чапман, 5lovelanguages.com

Издателство: Нов човек, novchovek.com

Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.