Дребните промени водят до големи трансформации в живота ни

Автор: МОСТ ЗА КНИГИ | Категории: Размисли, Осъзнавай | 0 Коментара
снимка: Pixabay.com

снимка: Pixabay.com

Робърт Луис Стивънсън: „Всеки може да носи товара си, колкото и тежък да е, до падането на нощта. Всеки може да върши работата, колкото и трудна да е, в продължение на един ден. Всеки може да живее с удоволствие, с търпение, с любов и чистота, до залез слънце. И това е всичко, което животът иска от нас“.

Преди изпадах в паника под определени видове напрежение. Например, ако получех негативна рецензия или отхвърляне на проучването, което съм предложила за публикуване в научно списание, влизах в режим тип „подобри-го-по-някакъв-начин – какъвто и да е“. Без дори да си поема дъх, се хвърлях отново в задачата, дисектирайки коментарите на редактора и рецензента до припадък, като изпадах в агония заради тях, коментирах всеки един от тях в „перфектния“ си отговор, съставяйки най-умното, най-изчерпателното писмо и изпращайки целия пакет обратно на редактора. Незабавно. И вършех всичко това, чувствайки се тревожна и застрашена.

В много от тези случаи приятелката ми Поли ми напомняше: „Не е нужно да правиш нищо днес.“ И в повечето случаи беше права: не беше нужно да правя нищо в същия ден. С годините разбрах две неща. Първо, че забавянето е действие, което означава власт. Да си дадеш време да прецениш как да отговориш и да забавиш процеса на вземането на решение в напрегнатия момент.

Защо да бързаме да вземаме решение, което вероятно няма да е добро, когато стресът вече ни възпрепятства и функционира с пълния си капацитет? Това не е смелост, това е просто реагиране.

Влакът, който е излязъл от релсите си, ще продължи да се движи, докато някаква сила не го спре, поне според Исак Нютон. За да забавя темпото – за да спра влака беглец в ума си, – имах нужда от сила. За да забавя темпото, трябваше да имам усещането, че имам пълното право да го забравя. Усещането ми за безсилие в онези напрегнати моменти ме караше лудо до ускорявам процеса на взимане на решения и да сгърчвам в себе си много по-малко пространство, отколкото ми се полагаше  – а това просто не беше добро за никого. Трябваше да спра да се съгласявам с чувството за безсилие и да осигуря достъп до част от личната си сила, което беше трудно.

Второ, да не направя нищо означаваше да направя нещо. Това облекчаваше чувството, че съм застрашена. Да не направя нищо ми напомняше, че наистина имам някакви сили да забавя влака беглец. И ми даваше свобода да видя и да отговоря на ситуацията с напълно функциониращи механизми – по-добра работна памет, по-голяма яснота и възможността да възприема няколко различни перспективи.

Когато прибързвах и нервно се опитвах да „поправя “ някакъв въображаем проблем или заплаха веднага, никога не се чувствах доволна от свършеното. И изходът никога не беше този, който желаех.

Присъствието ни се отнася до това да пристъпим към най-големите си предизвикателства без ужас, да преминем през тях без тревога и да си тръгнем без съжаление.

Във всяка трудна ситуация ние се самопобутваме: окуражаваме себе си да се чувстваме малко по-смели, да действаме малко по-самоуверено – да пристъпим извън границите на собствените си страхове, тревоги и безсилие. Да бъдем малко по-присъстващи. И постепенно, с времето накрая се оказваме там, където искаме да бъдем… дори и тогава, когато не сме знаели къде е това, когато сме започнали.

 

Присъствието, приемете силно предизвикателствата – Ейми Къди, ted.com/speakers/amy_cuddy

Издателство: Литус, litus.bg

Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.

Сподели мнението си