Вярно ли е, че добрите майки са всеобгрижващи и всезакрилящи?

Като родители живеем във вечен страх, че нещо лошо ще се случи с детето ни. Това какви ни прави – добри или лоши? Нужно ли е да дадем шанс на детето само да се справя със света, или трябва да продължим да живеем в страх, че не правим нещо, „както трябва“?

Ние буквално „защитаваме децата си до смърт“, а фаталното оръжие са любящите ни сърца, незнанието ни и доминиращо желание да сме „добри майки“.

Обръщате гръб за миг  и – баам! Става за секунди, само да се обърнете. Къде ми е детето? Яде ибупрофена  на „свещички“, който е намерило, ровейки в чантата? Гълта парченца от легото на по-голямото братче? Това са изтощителни години, когато се налага да сте хипербдителни.

Толкова грижи полагате, за да държите малките им телца далеч от опасностите, а има още толкова много емоционални и психологически аспекти, за които да се тревожите. Ще преживее ли детето раздялата с вас, когато се върнете на работа.? Справяте ли се добре с ролята на всеотдаен родител? Боже опази да не се справим и детето да осъмне в болницата или пък наранено и с тежки емоционални травми. Молите се всяка вечер: „Моля те, Боже, опази децата ми! Не ме оставяй да ги проваля, така както стана с мен!“.

Като че ли винаги има нещо, за което да се тревожим. Детето със сигурност ще порасне, но като четете вестници – има още толкова неща, за които да се притеснявате: младежки банди, болести, предавани по полов път, наркотици. Объркани сте от всичко онова, което слушате за тийнейджъри и тяхната безопасност, особено като се имат предвид ония „социални мрежци“ (или както там се казваха). Д-р Спок (амер. педиатър,  изследващ нуждите на едно дете и динамиката в семейството – бел.ред.) не е казал и дума за това, нали?

Нашата любов и загриженост за децата са толкова дълбоки, че сме готови на всичко, за да ги защитим.

Обаче зад всеки нов завой ни чака нов риск и нещо, за което да се опасяваме. Забелязали ли сте, че този списък непрекъснато се увеличава? Опитваме се да сме в час с всички онези новини и да сме подготвени как да реагираме, защото, ако нещо се случи с децата ни, просто няма да си го простим. Живеем с усещането, че животът е пълен с опасности за децата, а  знаем, че те са толкова крехки и уязвими, че трябва непрестанно да ги пазим.

Ние имаме задължението да пазим децата си – няма съмнение в това. Но какво правим с паданията и ожулванията? С натъртванията и драскотините – физически и емоционални? Къде да теглим чертата? По-добре да ги предпазваме, отколкото после да съжаляваме, така че хайде да ги опаковаме в изолиращо фолио, да ги запечатаме някъде далеч от света.

Това свръхпредпазване може да е по-опасно за детсткото развитие от пренебрегването и малтретирането. Само, че нашата неоспорима култура на доброто майчинство е основана върху това, без някой да си дава сметка колко опасни могат да бъдат последствията му (продиктувани от чиста загриженост). Просто живеем по стандартизираните предписания на кода, който постановява, че добрата майка е всеобгрижващата и всезакрилящата.

Доминиращото послание на нашата култура е: дръж децата изкъсо и ги предпазвай от света, в който опасностите дебнат отвсякъде. Добрите майки са бдителни, мъдри и защитаващи воини. Ако поотпуснем малко каишката, обществото започва да гледа на нас като на нехайни повлекани, които не си гледат работата.

Повярвайте ми – в действителност е точно обратното. Дондуркането на детето често е бързото и лесното, късогледото решение, далеч по-сложно е да свършим сериозната работа по ученето, привикването и направлянето на детето, за да стане то независимо и добре да се кооперира с другите.

Това е пътят на бавното възпитаване. А дългосрочните ползи си струват.

Край на мита за добрата майка – Алисън Шейфър, alysonschafer.com

Издателство: Колибри, colibri.bg

Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.