За да ти се случи чудо, трябва да вярваш. И да не се отказваш!

Автор: МОСТ ЗА КНИГИ | Категории: Размисли, Не се предавай | 0 Коментара
снимка: Pexels.com

снимка: Pexels.com

И за най-хубавите неща е нужно време, за да стигнат до нас. Колкото по-търпеливи сме, толкова повече си струва това, което чакаме….

Не се отказвайте, преди да се случи чудото

Семейството имаше нужда от помощ.

Лекарите бяха изгубили надежда за сина им. Дайте го в някоя институция, съветваха ги те.

Семейството отказа.

Семейство Джоунс се преместиха в родния ми град Равена, Охайо, през 1969, когато бях в осми клас. Някой в църквата разбрал, че имат нужда от помощ, и решил да ангажира ученици от католическото училище, за да помогнат. Жена от църквата отведе някои от нас да работят като доброволци в дома им.

Даян Плау беше блага жена и искаше да ни научи да помагаме на другите. Вече прекарвахме по една неделна сутрин като доброволци в храма, където правехме понички от шест сутринта до обяд и ги продавахме, за да събираме пари за благотворителност. Нима това не беше достатъчно?

Даян искаше да помогнем на Томи. Той бе в много тежко състояние – изоставаше както умствено, така и физически. Работата ни беше да прекарваме събота сутринта, като си „бъбрим“ с него. Семейството имаше нужда от екип, който да идва по два пъти на ден, за да му прави упражнения. Даян заведе нас, петте.

Отначало ми беше много неприятно. Работата беше тежка и, изглежда, не постигахме нищо. Поне не виждахме резултат. Само че аз харесвах Даян. Тя беше красива, с огненочервена коса и се отнасяше към нас като към млади жени, не като към деца в отделенията.

Седмица след седмица ние оставахме в мазето на Томи и се опитвахме да го накараме да пропълзи през една джаджа на пода. Беше нещо като тунел, направен от дърво с преплетени въжета, така че да не може да се измъкне. Той трябваше да пълзи през целия път. Томи не искаше. Затова ние го карахме. Той пъшкаше, стенеше и драскаше въжетата, оплиташе се и се бореше, а ние го освобождавахме.

Мазето приличаше на стая за физиотерапия с какви ли не кътове за упражнения и разтягане на Томи. Упражненията трябваше да се правят и сутрин, и вечер. Бяха необходими петима – всеки държеше по един крайник, а петият – главата. Той лежеше на маса и ние заставахме до ръцете и краката му и ги местехме по дадена команда. Все едно го карахме да плува във въздуха. Един държеше главата му и я обръщаше от едната на другата страна. Никой не искаше да поеме главата. Той се лигавеше и скубеше косите на хората. Налагаше се много да внимаваш пръстите ти да не попаднат близо до устата му, за да не те ухапе, поне така ни бяха предупредили. Затова всички бяхме нащрек.

Бяхме на тринайсет, а Томи – две години по-голям. Изглеждаше много по-малък, докато си дърпаше косата, размахваше крайниците си и ръмжеше. Не можеше да прави сам абсолютно нищо: нито да пие, нито да пълзи, нито да се храни. Мъчението, наречено упражнение, сигурно му причиняваше болка, но мускулите му трябваше да се раздвижват, за да не се атрофират. Той се бореше непрекъснато.

Томи беше кльощав, с тъмна къса коса. Не можеше да говори. Способностите му се свеждаха до ръмжене, плач, смях и вой. Беше обаче силен, затова трудно го принуждавахме да мести ръцете и краката си в посоката, в която той не искаше. Упражнението бе за всички ни. Единствената награда идваше в края на сеанса, когато той разбираше, че сме приключили.

Тогава се отпускаше усмихнат, смееше се и, изглежда, се радваше на присъствието ни.

Аз не забелязвах никакъв напредък, абсолютно никакъв. Продължавахме да ходим всяка седмица, защото за разлика от нас Даян долавяше у него дух.

„Какъв смисъл има?“, питах се, но никога не изрекох думите на глас. Томи нямаше да се оправи. И наистина не се оправи. Не се оправи, докато работех там като доброволец. Само че опитът ме научи да помагам и аз продължих да работя като доброволец и в гимназията. Няколко години след като престанах да помагам на Томи, се включих като доброволец в помощ на инвалиди. Задачата беше да науча деца с каски как звучат буквите от азбуката. Никога няма да забравя деня, в който забелязах млад мъж в края на коридора. Стори ми се познат. Оказа се Томи.

Не само че стоеше прав, ами вървеше.

Не можах да повярвам. Чудото се беше случило. Аз се бях отказала, докато останалите доброволци бяха продължили.

Оказа се, че Томи проходил само за една година, после получил дислокация на бедрата и се отказал. Родителите му не се решили да го подложат на операции със съмнителен успех. Накрая се придвижваше с инвалидна количка. Сега е на около петдесет години и живее в специализиран дом. Майка му Джийн го посещава всеки ден. Баща му почина преди няколко години.

Джийн не знае доколко той разбира, но твърди, че има вграден таймер. Знае кога ще дойде тя и се разстройва, ако закъснее. Започва да се смее, щом я види. Тя го забавлява с музикални играчки, които светят и издават звуци. Приятно и е, че си тананика, когато е щастлив.

Томи даде нов живот и на Андреа. Бе забелязала у него нещо, което аз бях пропуснала.

У него имаше нещо – сподели тя. – У него имаше повече, отколкото си мислехме.

Когато Томи сграбчвал косата и, за да си поиграе, Андреа си мислела: „Знам, че си там, вътре“.

Томи и помогнал да си създаде философия за цял живот.

Не съм тук единствено за себе си – заяви тя. – Аз съм тук и за други. Ще си помогнем едни на други.

Томи научи всички ни, че не можеш да се отказваш.

Не бива да напускаш, преди чудото да се случи, а чудесата може да са повече от едно.

 

Бъди чудото – Реджина Брет, reginabrett.com

Издателство: Сиела, ciela.bg

Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.

Прочетете още:

Всяко чудо, което правите, се отразява благоприятно върху живота

Никога няма да откриеш дъга, ако гледаш надолу

Мислите ви формират вас… и света около вас

Сподели мнението си