Колкото повече любов даваме на света, толкова повече любов се връща при нас
снимка: taaasty.com
В любовта се крие чудото на живота. Тя лекува, пречиства, преобразява и стопля – и никога не се изчерпва. Напротив, колкото повече даваме от нея, толкова повече ни изпълва тя.
Старецът се надигнал и хвърлил един от клоните на елата в огъня и макар в първия момент дървото да се възпротивило и да изпращяло, скоро разбрало – докато огънят се разгарял все по-силно и по-силно в собственото му сърце – че това е най-хубавата работа на света – да създаваш топлина за хора като тези двамата.
О, да, дървото успяло да се сгрее отвътре от топлината на любовта, а отвън – от топлината на огъня. Тогава то започнало да гори още по-ярко.
„Никога не съм подозирало, че мога да горя толкова ярко, че мога да изпълня стаята с толкова топлина. Обичам тези стари хора с цялото си сърце“, казало дървото, като клоните му – от най-големия до най-малкия – се преизпълнили от радост. Така нощ след нощ елата отдавала частица от себе си в името на това щастие. Тя била толкова доволна, че може да живее по този начин, че горяла и горяла, докато от нея не останало нищо, освен малко пепел на пода на камината.
И когато възрастната двойка събрала тази пепел с метла и лопата, дървото си помислило, че никога не си е представяло, че може да изживее толкова славен живот, и можело само да се надява, че го е изживяло достойно. Възрастната двойка била много грижовна и с набръчканите си ръце събрала и последната прашинка пепел от огнището. Сетне поставили пепелта в стара, износена торба, която прибрали в очакване на пролетта.
А когато земята започнала да се затопля, старецът и старицата изнесли торбата с пепел, отишли насред градините и полето и внимателно разпръснали пепелта на елата сред плодородните лозя и другите насаждения. Така пепелта на елата се смесила с пръстта. Не след дълго завалели пролетните дъждове, слънцето стоплило земята и пепелта на дървото усетила нещо да се надига в пръстта под нея. Тук-таме, под прашинките пепел или дори през тях, покълнали ярко-зелени стръкчета, които си проправили път през пръстта, и дървото се усмихнало с хиляди усмивки и въздъхнало с хиляди въздишки, изпълнено с щастие, че отново е донесло полза.
„О, никога не съм предполагала, че макар да съм се превърнала в пепел, ще мога да породя нов живот – казала си елата. – Какво голямо щастие е това!“
„Да – въздъхнала елата – от всичко, което идва и си отива, само за да дойде отново, неизменна и вечна остава единствено любовта към новия живот и само тя. Сега съм навсякъде. Виждате ли колко далеч съм успяла да стигна?“
Същата нощ, докато голямата звезда прекосявала потъналия в мрак небосвод, елата, чиято пепел покривала благословената земя, се опитала да достигне колкото се може по-близо до семената и корените, за да ги стопли. Сега вече собствената й пепел ги подхранвала, а те на свой ред щели да подхранят други и така да се редуват поколение след поколение. Проникнала в тази прекрасна земя, от която всичко се раждало и в която всичко се връщало, елата заспала дълбок сън и сънувала, че е заобиколена – както някога в гората – от нещо, което било далеч по-могъщо, далеч по-величествено и далеч по-древно от всичко друго на този свят.
Мъдрият градинар – Клариса Пинкола Естес, clarissapinkolaestes.com
Издателство: Бард, bard.bg
Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.
Прочетете още:
Ако искате да сте обичани, започнете да обичате тези, които се нуждаят от любовта ви
Петър Дънов: Истински умеят да обичат само силните…
