Ние избираме кога да спрем да страдаме и да продължим напред

Често сме толкова обидени и наранени, че не виждаме път напред. Живеем в мъглата на отчаянието си и сме напълно неспособни да събудим надеждата, че там някъде ни чака по-добро бъдеще. Но и отровата, и лекарството са в нашите ръце. Ние избираме кога да спрем да страдаме и да продължим напред.

Човешките същества се намират в постоянно състояние на оплакване. Те носят оплакванията си със себе си като документ за самоличност. Мнозина прекарват всичките си години в оплакване, че животът е особено нечестен към тях. Говорят за случаите, когато са им се стоварили какви ли не нещастия, за шансовете, които никога не са им били предоставяни, за многото несправедливости, които са претърпели. Може би всичко това е истина.

Повечето хора обаче забравят, че миналото съществува у всеки от нас единствено като спомен. Споменът няма обективно съществуване. Той не е екзистенциален, а чисто психологически. Ако запазите способността си да отговаряте, спомените от миналото те се превърнат в процес, даващ сила. Но ако сте в принудителен цикъл на реагиране, споменът изкривява възприемането на настоящето и вашите мисли, емоции и действия стават непропорционални на стимула.

Пред вас винаги има избор – да отговорите съзнателно на настоящето или да реагирате принудително. Разликата между двете е огромна, от небето до земята.

Ако са ви се случили ужасни неща, би трябвало да сте помъдрели. Ако са ви сполетели най-лошите възможни събития, би трябвало да сте най-мъдрите от всички. Но вместо да помъдряват, повечето хора остават наранени. В състояние на съзнателен отговор е възможно да използваме всяка житейска ситуация, колкото и гадна да а тя, като възможност за израстване.  Но ако си мислите пo навик „Аз съм такъв, какъвто съм, заради еди-кого си“, вие използвате житейските ситуации като възможност за самоунищожение или стагнация.

Веднъж чух вълнуващ разказ за жена, използвала една от най-ужасните ситуации в живота си, за да се преобрази в прекрасно същество. В началото на Втората световна война група нацистки войници нахълтали в къща в Австрия. Отвели възрастните, а двете деца – тринайсетгодишно момиче и осемгодишно момче, били заведени на гарата. Докато чакали влака с други деца, момчетата започнали да си играят, без изобщо да подозират какво ги очаква.

Пристигнал товарен влак и войниците започни да качват всички на него. Когато се качили, момичето забелязало, че брат й забравил да си вземе обувките, било зима, при това сурова. Без обувки краката му ма щели да измръзнат. Момичето се ядосало. Разтресла брат си, издърпало му ушите и започнало да го ругае. „Идиот! Малко ли неприятности имаме? Не знаем къде са нашите, не знаем къде отиваме! А сега да изгубиш и обувките си! Какво да те правя?“

На следващата гара момчетата и момичетата били разделени. И тогава братът и сестрата се видели за последен път.
Около три и половина години по-късно момичето излязло от концлагера. Открила, че от цялото семейство е оцеляла единствено тя. Всички други изчезнали, включително и брат й. Останал и само споменът за грубите думи, които изрекла последния им път заедно.

И тогава тя взела решение, което променило живота й. „Когото и да срещна, никога няма да му говоря по начин, който да ме кара после да съжалявам, защото тази среща може да бъде и последна.“ Можела да прекара живота си в съжаление, но вместо това взела просто решение, което я променило завинаги. Животът й бил богат и пълноценен.

Най-ужасните неща в живота могат да бъдат източник за растеж, ако приемем, че ние сме отговорни за това, което сме. Възможно е превърнем най-големия противник в трамплин за лично израстване. Ако поемете стопроцентово отговорността за това, което сте сега, очаква ви едно по-светло утре. Но ако не поемете отговорност за настоящето, ако обвинявате родителите си, приятеля, съпруга, приятелката или колегите си за това, което сте, вие обричате бъдещето си, преди то да е дошло.

Ние идваме на този свят без нищо и си отиваме c празни ръце. Богатството на живота е само в това как сте позволили да се обогатите от него.

Мръсотията може да разцъфне в благоуханно цвете. Торът може да се превърне в сладко манго. Никой противник не е спънка, ако се намирате в състояние на съзнателен отговор. Независимо в каква ситуация се намирате, тя може единствено да подобри жизнения ви опит, стига да й позволите.

Негодуванието, гневът, завистта, обидата, болката и депресията са отрови, които пиете вие, но очаквате някой друг да умре. Животът не работи по този начин. На повечето хора им е нужен цял живот, за да разберат тази проста истина.

 

Вътрешно изграждане – Садхгуру, isha.sadhguru.org

Издателство: Бард, bard.bg

Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.

Прочетете още:

Раната не е само източник на болка. Раната е път към трансформацията.

Понякога, въпреки цялата болка, която някой ти е причинил…

Не трябва да се крием от болката, а да се изправим пред нея и да я преборим!