Да живееш в мига

Автор: МОСТ ЗА КНИГИ | Категории: Откъси, Осъзнавай | 0 Коментара
снимка: vetstreet.com

снимка: vetstreet.com

Времето е парадокс, простиращ се между „минало“ и „бъдеще“, които не съществуват реално никъде, освен в умовете ни. Истински е само настоящият миг.

            Възможно е да бъдем вечно щастливи, само ако живеем от миг за миг. – Маргарет Бонано

– Изглеждаш замислен. Сега може би е моментът да опиша Закона на Настоящето. Дa, сегашният момент винаги е добър. – Жената мъдрец посочи хълмовете под нас и попита: — Виждаш ли как слънцето огрява онази поляна с нарциси… ей там, на фона на яркозелената трева? За мен те са толкова красиви, колкото всяко произведение на изкуството, в който и да е музей по света. — Ние вървяхме в мълчание, докато здрачното небе се къпеше в различни отсенки.

Няколко минути по-късно, след като заобиколихме стената от познатите ни вече големи скални блокове, колибата изплува пред погледите ни. Жената маг отвори тръстиковата врата и отново ме покани да влезна. Тя бързо стъкми огъня и пламъците запращяха. След това се изправи и се извини, че й се налага да излезе навън…

Случилото се след това беше толкова странно, че се запитах дали изобщо мога да се доверя на сетивата си. Вместо жената мъдрец, в колибата се вмъкна една огромна котка. Тя се движеше така, сякаш знаеше точно къде отива. Козината й бе тъмна и лъскава…

– Замислял ли си се някога над парадокса на времето? — попита тя и после близна козината на рамото си с изящно движение.

– Като че ли не — отговорих аз с усещането, че се случва нещо много причудливо. — Не и след последния роман за пътуване във времето, който четох.

Гласът й отново отекна в ушите или в ума ми:

– Времето се простира между миналото и бъдещето, без те да имат каквато и да е обективна реалност. Времето е условност на ума, езиково понятие, обществена конвенция.

– Искаш да кажеш, че времето съществува, просто защото ние твърдим така?

– Именно — прошепна тя. — То е като филм на собствения ти живот, който се състои от отделни кадри, прелитащи пред някакъв обектив. Всеки кадър е мястото, където съществуваш в настоящия миг, но кадрите създават илюзията, че се движат. Можеш да проектираш ума си в онова, което наричаме минало и бъдеще, но не можеш да живееш в друг момент освен в сегашния. Аз и подобните ми сме господари на настоящия миг. — След като каза това, тя се изпъна, легна грациозно и се зае да ближе козината си.

Замислих се над думите й. Винаги бях харесвал котките въпреки надменното им чувство за превъзходство. И колкото и смахнато да звучеше, че съм научил Закона за Настоящето от една котка, в същото време това ми се струваше напълно уместно. Нито една от познатите ми котки не бе обръщала голямо внимание на миналото или на бъдещето. Подобно на най-големите мъдреци, котките живеят в мига.

Голямата сиамка се вгледа в мен внимателно.

Аз и подобните ми сме царе на настоящето, защото присъстваме изцяло в него, тук и сега. Можеш ли да кажеш същото за себе си?

– За себе си? Е, да. Аз… понякога им се струва, че съм изцяло тук. Тоест… — Докато заеквах, тя се зае с по-важни неща като например да наблюдава една нощна пеперуда под светлината на огъня.

Сетне продължи, сякаш казаното от мен не заслужаваше никакъв коментар:

Стореното от теб тази сутрин, вчера или миналата година вече е изчезнало. Има го само в ума ти. Онова, което очакваш, са само твои мечти. Ние разполагаме само с този миг, разбираш ли?

– Разбирам! — казах аз, без изобщо да съм сигурен, че е така.

– Не съм свършила. Наясно ли си, че усещането ти за хода на времето е поредица от спомени и впечатления, които се случват в настоящето? Тъгата по миналото е просто чувство, което се случва сега. Тревогите за бъдещето са реални само в ума ти, в този миг, под формата на образи, звуци и чувства. С други думи, миналото и бъдещето се случват сега, докато ги сътворяваш самият ти.

Подтикнат от неясното желание да си придам някаква важност, аз казах:

– Ако това е Законът на Настоящето, той ми изглежда доста абстрактен.

– Времето е абстракция — отговори тя. — В същото време обаче ти можеш да прилагаш този закон в практичен план, за да прогониш съжалението, грижите и объркаността. Способността ти да пренасочваш вниманието си към настоящия момент расте с практиката. Някой ден може би ще се научиш да правиш това като мен, съвсем непринудено.

Отказах се да си придавам важност. Думите на котката звучаха разумно. А и тя несъмнено владееше онова, на което ме учеше. После за кратко мислите ми се зареяха и аз погледнах към вратата. Къде беше жената мъдрец? Трябваше вече отдавна да се е върнала.

– Хе-е-е-й! — чух гласа на котката, който ме върна бързо в реалността. — Разбираш ли как Законът на Настоящето може да промени живота ти завинаги? „Завинаги“ разбира се, означава сега.

– Вече зная важността на това да живея в настоящето — отговорих аз рязко в опит да запазя част от достойнството си.

– Знаенето и правенето не са задължително едно и също нещо, особено в твоя случай — измърка котката с изключително самодоволен вид. — Винаги, когато имаш някакъв проблем, той е свързан донякъде с миналото или бъдещето. Проблемите ти оживяват в ума и настоящето ти благодарение на вниманието и енергията, които им отделяш, и ти им позволяваш да се разпореждат в главата ти, както намерят за добре. Аз, за разлика от теб, не си пилея деня с тях. Животът е твърде кратък — каза тя и думите й прозвучаха като финален акорд.

– Е, благодаря, ваше Височество — отвърнах аз. — Свършихте ли?

– Определено не. Не и преди да разбереш, че миналото и бъдещето не са нищо повече от един лош навик на ума — на твоя ум. Грижите за миналото и бъдещето са като халюцинациите на луд, който чува гласове и вижда създания, обитаващи единствено въображението му. Там настоящето, разбира се, отсъства.

Иронията да чуя това от говореща котка не ми убягна.

– Но колкото по-често забелязваш онова, което правиш — продължи тя, толкова по-успешно ще преодоляваш този навик или който и да е друг, именно като си припомняш и прилагаш Закона на Настоящето. — Котката спря да ближе козината си и ми посвети пълното си внимание. — Искрено се надявам, че оценяваш Закона на Настоящето, който отделих време да ти обясня. — Без да дочака отговора ми, тя поде отново: — Присъствието в настоящето е като машина на времето, която осветява ума ти, освобождава те от тревогата и поражда един нов начин на живот. С други думи, с негова помощ ще заприличаш повече на мен.

– Нямам търпение да го приложа — казах аз и се засмях.

– Както казах, за да имаш настояще, ти трябва да присъстваш в настоящето, да помниш къде си и в коя точка на времето си. Така ще научиш кой си. Настоящето ни учи, че е важно онова, което правим днес, защото му посвещаваме един ден от живота си. Затова нека този закон да изчисти ума ти от ненужните отломки и да те върне в едно състояние на яснота, простота и вътрешен покой.

– Както е при теб — осмелих се да кажа аз.

– Радвам се, че си го забелязал — измърка тя. — И помни, че колкото и реални или завладяващи да са твоите мисли, ти винаги можеш да се позовеш на Закона на Настоящето и да си напомниш, че съществува само сега, само то е истинско. Ако последваш съвета ми с благоговение и направиш мига свещен, ти ще се поклониш на тихата, котешка природа вътре в теб, която познава мъдростта, и всичко ще бъде наред.. Прегърни този миг, направи спокойно крачка напред и се заеми с онова, което е пред теб. Защото накъдето и да се залута умът ти, твоето тяло винаги остава тук и сега. Когато си твърде припрян, намери покой в настоящето. Поеми си дълбоко въздух и се върни тук и сега. — Котката още веднъж се опъна с наслаждение и без да каже нито дума повече, излезе навън…

 

Законите на Духа – Дан Милман, peacefulwarrior.com

Издателство: Нова епоха-Юнивърс, novaepoha.com

Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.

Акцент на деня…

Защо да ти се сърдя? Ако си правя труда да се ядосвам на всеки, който постъпва нечестно с мен или пък прояви неблагодарност, целият ми живот ще си отиде в убийствен гняв... (Черната кутия - Амос Оз)

Трудно е да простиш. Трудно е да преглътнеш. Трудно е да продължиш. Но не го ли направиш, обричаш душата си на агония. Гневът, дори и справедлив, единствено и само ти напомня за болката, която си преживял в миналото. Пренася я в настоящето. И заплашва да я пренесе и в бъдещето. Гневът не е сила. Желанието за реванш не е смелост. Сила е да простиш. Смелост е да продължиш. А мъдрост... да направиш всичко това с ясното съзнание, че не го дължиш на другия, на този, който те е наранил. Дължиш го на себе си...

 

Откъс от "Минута вдъхновение за всеки ден. 365 урока за живота от книгите"

Автор: Гергана Лабова

Очаквайте през 2018г.

Сподели мнението си