Доколко е отговорен другият за това, което аз чувствам?

Най-често отричаме това, което изпитваме, като го прехвърляме върху другия.

Ако изпитвам нещо, то е заради човек или събитие, значи другия (или ситуацията) е отговорен за това, което изпитвам.

Ето съвсем накратко една от най-устойчивите релационни митологии.

Гневен съм, разочарован съм, тъжен съм, защото той е забравил за срещата ни, защото не е разбрала за какво говоря, защото ми казва, че ме обича, и ми обръща гръб, щом си легнем, защото той не отговори на писмото ми.

Обвиненият „той“ или „тя“ обикновено е роднина, любим, близък човек. Той ни е разочаровал, като не е отговорил на очакванията ни, и ние ще го натоварим с цялото си озлобление, ще го обвиним за всичко, което ни липсва, ще го изкараме отговорен за случващото ни се, и за доброто, и за лошото, и за успехите, и за провалите ни, и за смеха и за сълзите ни.

Това приписано на другия всемогъщество има за резултат да снеме от нас отговорността да се грижим за себе си.

Способни сме да прибегнем до безкрайно много комбинации, за да не се чувстваме отговорни за това, което ни се случва, за да намерим външна причина и често, за да не избираме или да не взимаме решение.

„Другият ми каза… другият искаше… другият се държа така, че нямаше как да не го нападна, да не го напусна, да не му помогна, да не свърша работата вместо него или да не се погрижа за него…“

Релационната стратегия, основана на убеждението, че другият е отговорен за това, което изпитвам, може да ни доведе до пълно безсилие, до застой, дори до лудост. Но тя си има оправдания и алибита, особено когато се позовава на опита от детството.

Често другият е смятан за източник на чувствата и обидите ни. Следователно именно той трябва да ги поеме, за да ги коригира, да понесе последствията.

– Заради него съм такава. Затова трябва да спре да се държи така и всичко ще се оправи.

Съществува ето такъв парадокс: приписваме на другия безгранично всемогъщество и в същото време се смятаме за достатъчно могъщи, за да го принудим да се промени, натоварвайки го с нашето нещастие, с чувството си за вина, с усещането си, че сме жертви. В някои връзки (съпружески или родителски) започва нещо като фантастичен ръкопашен бой (измислен или истински) и продължава с години. Съпружески или родителски войни, които се пренасят от поколение на поколение в името на един неформален и напълно безумен закон: „Не желая да нося отговорност за това, което усещам, за това, което изпитвам“.

Затова искаме да го прехвърлим върху другия, за негово или наше добро.

 

Ако слушах, щях да се чуя – Жак Саломе и Силви Галан

Издателство: Колибри, colibri.bg

Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.