Любовта е утехата и спасението ни от всяко страдание!

Автор: МОСТ ЗА КНИГИ | Категории: Откъси, Обичай | 0 Коментара
снимка: almacomflores.com

снимка: almacomflores.com

В името на любовта и със силата, която ни дава тя, ние оцеляваме и не спираме да се борим, независимо от това колко големи са изпитанията, пред които ни поставя животът.

Въпреки наложената физическа и психическа примитивност на живота в един концентрационен лагер, възможно бе духовният живот да бъде задълбочен. Чувствителните хора, свикнали с богат интелектуален живот, може би са страдали повече (често те бяха по-деликатно устроени), но пораженията върху вътрешното им аз бяха по-малки. Те бяха способни да се отдръпнат от ужасното обкръжение в свят на вътрешно изобилие и духовна свобода.

Само така може да се обясни привидният парадокс, че някои лагерници с недотам корава психика, изглежда, понасяха лагерния живот по-леко от онези с крепка натура. За да бъда ясен, принуден съм да прибегна до личните преживявания. Нека разкажа какво се случваше през онези ранни утрини, когато трябваше да крачим към работната площадка.

Прогърмяваха команди: „Отделение, ходом марш! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Първият кръгом, леви, леви, леви, леви! Шапки долу!“. И досега тези думи звучат в ушите ми. При командата „Шапки долу!“ минавахме през портата на лагера под насочените прожектори. Който не маршируваше в строй, получаваше ритник. А най-зле патеше онзи, който поради студа нахлузваше шапката върху ушите си, преди да бъде дадено разрешение.

В мрака се спъвахме в големи камъни и газехме дълбоки локви по единствения път, извеждащ от лагера. Придружаващата ни охрана крещеше и ни направляваше с прикладите на пушките. Онези с особено болни крака се подпираха на ръката на съседа. Едва проронвахме дума. Леденият вятър не предразполагаше към разговор. Криейки устата си зад вдигнатата яка, човекът, крачещ редом с мен, ненадейно прошепна: „Ако можеха жените ни да ни видят сега! Така се надявам, че са по-добре в техните лагери и не знаят какво ни се случва“.

Това извика мисли за собствената ми съпруга. Препъвахме се километър след километър, хлъзгайки се на заледените места, като ту се поддържахме, ту се влачехме един друг напред и нагоре, без да разменяме нито дума, но и двамата знаехме – всеки от нас мисли за своята жена. Случайно погледнах небето, където звездите избледняваха и зад тъмна пелена от облаци вече струеше розовата светлина на зората. Но образът на жена ми, необикновено отчетлив, бе завладял съзнанието ми. Чух я да ми отговаря, видях усмивката й, нейния прям, окуражаващ поглед. Реален или не, погледът й бе по-сияен от изгряващото слънце.

Една мисъл ме прониза – за пръв път в живота си съзрях истината такава, каквато е изпята в песните на толкова поети, прогласена като върховна мъдрост от толкова мислители. Истината, че любовта е абсолютната, най-висока цел, към която може да се стреми човек. Тогава схванах смисъла на най-голямата тайна, която човешката поезия, човешката мисъл и вяра носят като послание: Спасението на човека е чрез любовта и в любовта. Разбрах как човек, комуто нищо не е останало на този свят, все пак може да познае блаженството, макар и за кратък миг, в съзерцанието на своята възлюбена.

В положение на пълна изоставеност, когато не може да направи нищо полезно, когато единственото му възможно постижение е да понася страданието по достоен начин, в такова положение човек може чрез влюбеното съзерцаване на образа, който носи за любимия, да постигне осъществяване. За първи път в живота си бях в състояние да разбера значението на думите: „Ангелите са потънали във вечно съзерцание на неизмеримо великолепие“.

 

Човекът в търсене на смисъл – Виктор Франкъл, viktorfrankl.org

Издателство: Хермес, hermesbooks.com

Още цитати от любимите ви книги ще откриете в нашата фейсбук страница: МОСТ за книги.

Прочетете още:

Свободата съществува само тогава когато има любов

Колкото повече любов даваме на света, толкова повече любов се връща при нас

Всичко, от което имаме нужда, е любов

Акцент на деня…

Защо да ти се сърдя? Ако си правя труда да се ядосвам на всеки, който постъпва нечестно с мен или пък прояви неблагодарност, целият ми живот ще си отиде в убийствен гняв... (Черната кутия - Амос Оз)

Трудно е да простиш. Трудно е да преглътнеш. Трудно е да продължиш. Но не го ли направиш, обричаш душата си на агония. Гневът, дори и справедлив, единствено и само ти напомня за болката, която си преживял в миналото. Пренася я в настоящето. И заплашва да я пренесе и в бъдещето. Гневът не е сила. Желанието за реванш не е смелост. Сила е да простиш. Смелост е да продължиш. А мъдрост... да направиш всичко това с ясното съзнание, че не го дължиш на другия, на този, който те е наранил. Дължиш го на себе си...

 

Откъс от "Минута вдъхновение за всеки ден. 365 урока за живота от книгите"

Автор: Гергана Лабова

Очаквайте през 2018г.

Сподели мнението си