Всеки греши. И точно затова всеки има право на прошка. Включително и ти…
Най-трудният етап от освобождаването от чувството за вина е да убедим себе си, че заслужаваме прошка. (Отвори сърцето си: Будистки приказки за щастие – Аджан Брам)
Обвиняваме се. Ежедневно. За това, което сме казали. Или не сме казали. За това, което сме направили. Или не сме направили. Измъчваме се. Самобичуваме се. Чувството за вина се загнездва в душата ни, впримчва се в живота ни. Иска ни се да върнем времето, да променим миналото, да променим себе си…
Време е да спрем. Време е да позволим да сърцето ни да си отдъхне. Време е да си простим.
Време е да видим, че зад всяка наша грешка, която сега краде от спокойствието и съня ни, се крият безпомощност, изгубеност и страх. Крие се усещане за неразбиране, безсилие и самота. Ранихме, защото се чувствахме ранени. Обидихме, защото се чувствахме обидени. Сгрешихме, защото чувствахме, че спрямо нас грешат. Проявихме слабост, защото бяхме забравили своята сила. Тръгнахме по чужд път, защото мислехме, че сме изгубили своя. А всъщност през цялото време сме го чертаели. Дори докато сме грешали. Всъщност, най-вече докато сме грешали. Защото грешките не ни отдалечават от себе си, а точно обратното. Приближават ни към себе си, към нашето по-добро, осъзнато, състрадателно, обичащо, прощаващо аз…
Време е да осъзнаем, че раните, които нанесохме, раниха два пъти повече нас. А белезите в душата ни не са там да напомнят за вината ни. Там са да напомнят за крехкостта ни. Човешката… За това, че трябва да почувстваш болката, за да се научиш да пазиш себе си и другите от нея. За това, че трябва да спреш да обвиняваш себе си, за да можеш да спреш да обвиняваш и другите. За това, че трябва да си състрадателен към себе си, за да изпитваш състрадание и към другите.
Време е да разберем себе си. Време е си простим.
Откъс от „Минута вдъхновение за всеки ден. 365 урока за живота от книгите“.
Автор: Гергана Лабова