Здравей, аз съм бедственото положение!

Здравей, аз съм бедственото положение! Нямах покана от теб, но дойдох. Нахлух в живота ти, защото ти не ми остави друг избор.

Тук съм, за да спреш да повтаряш отново и отново „от понеделник започвам”. Години наред отлагаш да се храниш здравословно, да спреш да стоиш до малките часове на нощта и да започнеш да се наспиваш, да не се претоварваш толкова много, да намалиш алкохола и да увеличиш движението… Години наред ти отлагаш здравето си. Дойдох, за да изтрия твоето „утре” и да подхвърля в ръцете ти златната възможност на настоящото „днес”. Готов ли си да го уловиш?

Дойдох, защото не мога да продължавам да гледам как не спря да повтаряш на децата си „нямам време сега за теб”, „остави ме да работя”, „не ме занимавай с глупости”.  Филмът, работата, телефонният разговор – колко пъти отпращаш детето си с оправданието, че си твърде зает? Тук съм, защото ти отказваш да надникнеш в очите му. Тук съм, защото не виждаш как с всеки следващ отказ в ирисите му се разпростират сенките. Колко тъжно е да си виновен за сенките в очите на децата си! Но аз съм в живота ти вече. Сега имаш шанс да седнеш на земята до детето си, да редите пъзели, да го научиш да играе шах, да направите заедно сладкиш, да измисляте приказки, да рисувате картини, да го поемеш в прегръдката си и да изсипеш в очите му цялата светлост, която носиш в душата си за него. Дойдох, за да ти дам шанс да поведеш детето си в един по–любещ свят, държейки го здраво за ръка. Ще се възползваш ли от този шанс? Ще поведеш ли децата към едно по–красиво бъдеще?

Дойдох и имам цял чувал с подаръци за теб. Подарявам ти време. Да напишеш книгата, която все отлагаш да започнеш. Време да се храниш бавно и бавно да се любиш. Да преоткриеш старото си хоби. Време да приготвиш със собствените си ръце  храната за семейството ти. Да омесиш хляб. Да гледаш залеза, било то и през прозореца. Време да слушаш любимата си музика, да си водиш дневник, да се обадиш на приятелите си, за които все не ти оставаше ред. Но преди всичко ти подарявам време да сътвориш себе си по нов начин.

Тук съм. Пълно бедствие. Разпръснах навред несигурност, негодувание, ужас. Хвърлих тежките гранати на страха из целия свят. Ти си мислиш, че това е жестоко от моя страна. Но всъщност аз толкова силно искам да видиш подаръка, който ти направих. Зад цялата тази суета и щуране да съзреш истински важното. Прегръдка, поглед на любим човек, семейството ти, да си здрав, да са здрави близките ти и да сте заедно. Толкова малко са важните неща! Дойдох, за да изчистя ненужното от живота ти. Да освободя гърдите ти от излишната суета, от лъскавото его, от затрупването с вещи, от ламтенето за още и още, за да можеш за първи път да вдишаш чистата есенция на живота. На простичкия живот, потопен в сладостта на обичането. Да даваш. Да прегръщаш. Да радваш. Да благодариш. Да срещаш Бог във всеки миг.

Надявам се сега да си припомниш колко свързан си с природата. Да, точно сега, когато си далеч от нея. Най–бързо учим кое е ценното за нас, когато ни го отнемат. Така ми се иска да започнеш да се грижиш повече за природата, когато отново се втурнеш из нейните плажове, градинки, паркове и гори. Така ми се иска да спреш да я убиваш. Знаеш ли, за теб този период може и да е крах, но природата като че за първи път от много време насам си взема глътка въздух от вас, човеците. От вас, хората, които не спряхте да карате автомобилите си дори когато изминавате разстояние от две пресечки; които палите огньове за пържолите си всеки уикенд; които хвърляте боклуците си по улиците.

Дойдох като война – биологична, икономическа и психологическа война. Но всъщност аз съм призив за световен мир. За обединение. Аз съм молба да подадеш ръка на човека до теб. Както и на онзи, който е на другия край на света. Защото светът ще е нов, когато всички вплетем ръцете си в свещен венец от доброта.

Аз съм болест. Но ако успееш да разбереш от какво е направена короната, която нося, ще видиш, че всъщност съм изцеление. Лекувам стари рани. И раждам нови светове. Тук съм, за да ти припомня за пореден път, че ти си творец на живота си. Защо така упорито продължаваш да подхвърляш отговорността за живота си в ръцете на лекари, шефове, политици, духовни водачи? Не виждаш ли, че в твоите ръце е четката, с която се рисува утрешния свят? Затвори очи и виж ярките цветове на съществуването. Избуяват нови съцветия на вяра, доброта, радост, смисъл, любов и светлина. Градината цъфти в сърцето ти точно сега. Дойдох да те разведа из нея. Подавам ти ръка. Ще тръгнеш ли с мен навътре към себе си? Или ще продължиш да мърмориш. Да изискваш. Да негодуваш срещу системата, срещу съседа, срещу света.

Гледах те как вървиш наперено из живота си, коронясан с чувството на недосегаемост. Трупаше слава, пари, висок статут на живот и си мислеше, че няма сила, която може да те срине. Дойдох, защото много искам да те науча на смирение. Смирението не е да навеждаш глава и да премълчаваш. То е златното усещане, че ти си просто една красива звездна история, звезден прах, който се разпилява за известно време по света. Смирението е златна възможност да съзреш чудото на всеки един дъх. Смирението е да спреш да вириш глава и да си мислиш, че ти си нещо повече от някого другиго. Не си. Всички вие сте равни. Всички вие сте деца на природата. Деца на Бог.

Не ти обещавам, че няма да боли. Не ти обещавам, че ако разбереш всичко, което сега ти говоря, ще си замина и животът ти отново ще е по старому. Защото може би и това е част от моето послание към теб – да се научиш да се доверяваш на съществуването и да вярваш, че зад всяка ситуация стои скрит дар, който ти приемаш с любов и упование; че това е пътят, който имаш да вървиш и дори и когато не ти харесва, ще го вървиш достойно. Дори и когато този път е задънен. Дори когато животът се руши, когато отломките на миналото със страшна сила се сгромолясват отгоре ти, ти пак да крачиш напред със слънце в очите, загърнат със златното наметало на любовта.  

Подарих ти карантина. Принудих те да си в изолация. За да откриеш непобедимата свобода, която носиш в себе си. За нея затвори не съществуват. Когато състоянието на духа ти е високо, то е отвъд всяко заграждение, което се опитва да спира твоя полет напред. Душата е вълшебна птичка, която пее само когато лети нависоко в душевните ти простори и нейният полет е независим от външните обстоятелства. Успееш ли да скочиш в това ново измерение в теб, в което всяка нишка е съшита от божествен трепет, аз ще съм ти подарил нещо безценно.

Исках и да останеш известно време с близките си, с които живееш. А може би да останеш насаме със самотата си. Да преосмислиш отношенията си. По време на карантина избиват на повърхността всички старателно прикривани истини. Щастлив ли си? Обичаш ли? Защото ако си с даден човек заради децата, заради парите, заради сигурността или заради каквито и да е изкуствени мотиви, ти си обречен на задушаване. Не знам дали ще усетиш първите симптоми на вируса, но с времето ще започнеш да усещаш задух, отмаляване, отслабване на енергията, парене в очите (сълзите от предателството към себе си парят най жестоко). Дори и тялото ти да е напълно здраво, душата ще е заразена. Защото ти ще си лъгал себе си, ще си убивал бавно своята най–съкровена същност. Единственият възможен мотив за заедност винаги е била любовта. Човек може да се крие от своите истини години наред. Да запушва ушите си за шепота на душата. Да се залъгва. Да отлага решенията, които чувства, че трябва да направи. Да живее сам от страх, че близостта често е разголване, което ранява. Да се крие зад параваните на оправдания и сложности. Истината рано или късно го настига. Аз дойдох, за да положа тази истина пред теб. Да преградя пътя ти с всички онези частици от сърцето ти, които не искаше да видиш. Време е. Вече няма къде да бягаш. Дойде моментът да се срещнеш лице в лице със сърцето си. Да прекратиш токсичните връзки. Да пуснеш старите модели, които от години не работят за теб. Да освободиш душата си от обръча на зависимостите, да пуснеш всеки нездравословен навик, да спреш да отлагаш. Време е да си спомниш кой беше ти преди светът да ти каже кой трябва да си. Време е да изключиш телевизора и да чуеш тихия химн на радостта, който сърцето ти пее, нейде от дълбините на съществото ти. Да издишаш дълбоко всяка илюзия, суета, всяка отровна емоция. За да можеш да вдишаш с пълни гърди слънчевия хоризонт, който се е ширнал пред теб и те очаква. Цял един слънчев свят чака да се роди, ако ти успееш да се събудиш за непобедимото слънце на любовта, което носиш в себе си.

Тук съм, за да те науча на чистота. Да дезинфекцираш не само ръцете си, но да отмиваш всяка нечистотия от мислите и постъпките си. Тук съм, за да ти напомня колко радост има в това да гледаш изгряващото слънце, да прегръщаш дърво, да усещаш тревата под босите си крака, да вдишваш пролетния въздух и да се разхождаш из парка. Беше забравил красотата на тези неща, нали? Беше забравил толкова много неща… Целият ти живот беше една забрава! Дойдох, за да започнеш да си спомняш. За да започнеш бавно да отваряш очи за свещеността на съществуването, да се будиш. Да отрежеш гнилите корени с остър нож и да посадиш в себе си само същественото. Любов. Доброта. Бог.

Дойдох, защото исках да ти покажа, че така, както днес имаш пари и си заобиколен от удобството на куп вещи, то така утре можеш да останеш без работа, без храна, без дом. И това няма да е най–страшното. Защото много по–страшно ще е да останеш без здраве, без близък, без душа. От години те гледам как трупаш твоите безсмислени играчки и се забавляваш все по–малко. Телефони, все по–големи телевизори, все по–скъпи часовници, все повече обувки, по–бързи коли, по–лъскави бижута. Как изобщо дишаш изпод цялата тази купчина вещи? На бунището на придобивките търсиш щастието си… Затова и с всяка следваща вещ стават все по–тъжни очите ти и по–празен животът. Сега съм тук, за да ти подаря нова възможност да обичаш, да правиш добро, да благодариш, да бъдеш с любимите си същества, да усещаш божествения трепет, който пърха и твори в сърцето ти. Всяка секунда чиста, искряща любов е време, в което да пълниш кладенеца на своето съществуване със смисъл. Пиеш ли от този кладенец, очите ти винаги ще са пълни със слънце.

Тук съм, за сваля короната от главата на всеки измислен властимащ. Време е да изземем властта на фалша, манипулацията, безчинството, омразата. Време е да се въоръжим със силата, която носим, за да творим нова реалност.

Идвам при теб и ти подавам твоя светъл меч, с който да се бориш за новия свят, за утрешния ден. Ще го вземеш ли? Ще скочиш ли в новото? Изпращам ти златен дъжд от възможности. Ще позволиш ли на капчиците злато да заблестят по кожата ти?  Ваксината, която ти трябва не е в лабораториите, тя е в сърцето ти. Нарича се свръхлюбов. Ваксина от здраво свързани молекули вяра. Ударни милиграми доброта.

Короната е тук. Свети в златно. Тя е като слънцето – може да причинява смъртоносни изгаряния, но може и да възражда с лъчите си и да създава от малкото семе здраво дърво. Вдишай с пълни гърди новия свят, който вече е при нас. Ти и аз сме неговите творци.

Моника Василева

Варненската писателка Моника Василева е автор на книгите „Дневник на необикновената жена”, „Изгревът”, „Когато Ина срещна Ян” и „Подари си желаното тяло”. Освен че пише книги, Моника работи като терапевт–тяло, консултант по здравословно хранене, води лекции, пише статии и е приела за своя мисия чрез творчеството си да помага на колкото може повече хора да случат най–красивите изгреви, които носят вътре в себе си. Посетете страницата на Моника във Фейсбук: www.facebook.com/Monika-Vasileva-102264207950307, както и Фейсбук групата й: Дневник на необикновената жена