Защото истинската красота ще спаси света. Истинската красота, която ще откриеш не на лицето, а в сърцето…
Преди много години в света на феите се случило нещо, от което зависело съществуването на всички и всичко. Царицата на феите наредила на всичките си поданички да открият най-ценното цвете, защото само то можело да спаси света. Градовете и селата били нападнати от ужасна чума, която убивала всяка искрена усмивка. Заразените ставали мрачни и свъсени като ходещи трупове. Най-страшната болест, която някога била спохождала света! Свят без усмивки. Та на горските феи възложили трудната задача да открият онова цвете, което може да излекува тъгата на хората.
За да бъдат сигурни в преценката си, феите взели със себе си няколко деца, които напоследък също боледували от тази зараза за душата. Децата винаги са най-доброто мерило за щастие и тъга и феите знаели това.
Първо отишли при розата, разбира се, и я попитали дали може да им помогне. Като чула, че се търси най-ценното цвете, розата навирила листенца, напръскала с роса зелените си заострени листа и казала:
‒ О, разбира се, че аз съм най-ценното цвете! Тук няма какво да се преценява. Вижте само колко пищни цветове имам, колко силно ухая, аз съм извънредно красива.
В този момент едно от децата понечило да докосне розата, бодлите ѝ го наранили и то изохкало.
‒ Ей, сополанко! Я внимавай! Не можеш да ме пипаш без разрешение. Я го виж ти! ‒ изкрещяла розата.
Разплакало се детето. Една от феите, недоволна от грубостта на розата, я попитала:
‒ Защо беше така груба? Нима не обичаш деца?
‒ Обичам деца, стига да не ми правят сянка и да не пипат листата ми, защото така развалят красотата ми. Аз съм родена, за да съм красива. Аз съм най-красивата! Красотата ще спаси света, затова аз съм тази, която ви трябва.
Феите се спогледали и единодушно отвърнали:
‒ Не си ти цветето, което търсим. Красотата може и да е сладък еликсир за душата, но не е неговото лекарство. Защото днес може и да изглеждаш великолепно, но няма цвят, който да не изсъхне, няма разцвет, който няма да повехне.
Продължили нататък феите, заедно с децата и срещнали край една рекичка яркожълт нарцис, наперено изправен, да се взира в отражението си във водата. Приветствали го те и го попитали дали пък той няма да може да им помогне.
‒ Мога, разбира се. Кой друг, ако не аз?! Вижте ме само колко съм красив, силен, величествен, аз съм най-прекрасното цвете на света.
В това време едно от децата се надвесило над рекичката, за да погледа една подскачаща рибка, и неволно застанало между нарциса и водата.
‒ Какво правиш! Веднага се дръпни! – развикал се нарцисът. – Не мога да се съзерцавам! Така ще умра! Нахално дете!
Феите разбрали, че и това не било тяхното цвете. Да вярваш в себе си е нещо хубаво, но когато от цялата градина с добродетели притежаваш само вярата в себе си, тя от ценност се превръща в порок.
Продължили пътя си феите, нямало как да се откажат. Срещнали поле от слънчогледи. Заговорили ги, но слънчогледите почти не им обърнали внимание. Само един от тях им прошушнал:
‒ Елате по-късно. Не виждате ли че сега сме заети? Гледаме към нашия бог – Слънцето, и слушаме проповедите му.
Тежко въздъхнали феите. И това не били техните цветя. Слънчогледите били толкова погълнати от своя бог, че затваряли очи за всичко останало на света. Хубаво е човек да гледа към слънцето си и да отделя време, за да осветява душата си, но ако това е единственото, което прави, той не е богоугоден.
Феите попитали и красивите горски теменужки дали не могат да им помогнат. Но теменужките отвърнали, че са твърде срамежливи и не обичат да бъдат на показ.
Отчаяли се феите. Някои от тях дори заплакали от безсилие. Толкова красиви цветя имало по света, а никое не притежавало нужното, за да върне радостта на човешката душа. Насядали феите на една поляна, изморени от търсене, и започнали да обсъждат какво да правят от тук нататък. Никоя от тях не забелязала глухарчетата, покрили цялата поляна. Те били почти прозрачни цветенца, които дори и лек вятър можел да откъсне. Едно от глухарчетата видяло да приближава малко момиченце и се провикнало:
‒ Хей, момиченце! Искаш ли да си играем?
‒ На какво пък да играя с теб. Ти си просто едно грозно цвете – тъжно казало момиченцето.
Глухарчето не се обидило. То било свикнало всеки да го подминава, без да му обръща внимание.
‒ Чуй ме. Аз съм вълшебно цвете. Имам една много специална игра за теб.
‒ Каква игра? – полюбопитствало детето.
‒ Ще ти я кажа само веднъж и после няма да мога да повторя, затова трябва да ме слушаш внимателно. Готова ли си?
‒ Готова съм.
‒ Откъсни ме. После затвори очи. Представи си това, което най-много искаш на света. После повикай вятъра и слънцето, и дъжда, за да благословят твоето желание. И когато усетиш лек полъх да преминава по кожата ти, духни силно цветчетата ми. Всяко от моите цветчета ще се превърне в твоето желание и ще го отнесе там, където всичко е възможно – в градината на Бог.
Детето никога не било чувало за тази игра. Зарадвало се, че ще бъде първото дете на света, което да играе на нея, и че ще сбъдне своето най-голямо желание. Откъснало детето малкото глухарче почти до корен. Дочула се едва доловима въздишка. Детето затворило очи, видяло своето желание, извикало вятъра, дъжда, слънцето, а после силно духнало крехките цветчета на глухарчето. Когато отворило очи, в ръчичката му имало просто една гола зелена пръчица.
‒ Къде отиде, глухарче? Върни се да си играем! – проплакало детето, чак сега осъзнало какво се е случило.
Но глухарчето вече не можело да отговори. Само тихата му въздишка още се носела наоколо, докоснала бузките на детето и се разтворила завинаги във въздуха. Феите станали свидетели на цялата сцена. Усетили как сърцата им се пълнят с любов след красивата саможертва на глухарчето. Малкото, грозно глухарче, което те дори не забелязали. Малкото глухарче, което избрало да бъде благодарно. Малкото глухарче, което с радост отдало цяло себе си, за да сбъдне една детска усмивка. Тогава феите разбрали кое е цветето, което щяло да спаси света.
‒ Какво си пожела, дете? – една от феите попитала малкото момиченце, което още стояло със стъблото на глухарчето в ръчичка.
‒ Пожелах си светът да оздравее от тъгата – отвърнало то.
В този миг останалите деца се пръснали със смях по поляната щастливи да тичат и да усещат вятъра в косите си. Нежните цветчета на глухарчето летели около тях досущ като чадърчета за миниатюрни кукли, като искри от фойерверки. Така светът бил спасен – от едно глухарче и от едно детско желание.
И до днес всеки път когато някой погледне невзрачното глухарче, кротко сгушило се до пътеката и вместо да го подмине или да го стъпче, забележи неговата необикновена сила, светът става по-богат. И всеки път, когато нечия ярка мечта отлитне направо до градината на Бог, светът става по-добър.
Варненската писателка Моника Василева е автор на книгите „Дневник на необикновената жена”, „Изгревът”, „Когато Ина срещна Ян” и „Подари си желаното тяло”. Освен че пише книги, Моника работи като терапевт–тяло, консултант по здравословно хранене, води лекции, пише статии и е приела за своя мисия чрез творчеството си да помага на колкото може повече хора да случат най–красивите изгреви, които носят вътре в себе си. Посетете страницата на Моника във Фейсбук: www.facebook.com/Monika-Vasileva-102264207950307, както и Фейсбук групата й: Дневник на необикновената жена
Сайтът използва технологията бисквитки с цел да бъде осигурена необходимата функционалност. Вие се съгласявате с това, ако продължите да използвате сайта.X
