Нима не е такава природата на любовта?… Да умеете да цените изгревите, които другият носи в себе си и да бъдете търпеливи, когато той преживява своите залези.
„Когато хвана ръката ти и с теб решим да тръгнем заедно през гората на живота, аз няма да ти обещая, че никога не ще газим през дълбоки реки, че няма да ни мокрят до кости проливни дъждове или че няма да срещаме по пътя си страшни хищници, които ще се опитват да разкъсат душите ни. Най-вероятно ще минем през всичко това. Както и през слънчевите ласки, процеждащи се през цветната дъга, родена след дълъг летен дъжд; сигурно ще минем и през красиви изгреви, които надигат в сърцата най-красивите въздишки, ще слушаме симфониите на щурчетата, ще седим на първия ред на концертите, които славеи ще ни изнасят, ще ти подарявам венци от незабравки и глухарчета, ще полагам пеперуди по ръцете ти. Любовта ми ще бъде и най-красивото, и най-страшното, което крие в себе си една гора.
Понякога ще се губим. Ще се викаме и ще плачем, уплашени, че никога вече не ще се намерим. Друг път ще искаме да избягаме от дебрите на тази гора, защото животът в нея те принуждава да си много по-осъзнат, а тази осъзнатост напряга. Ще милваме дърветата, от които е създадена нашата гора. Ще се учим да садим цветя в нея. Ще ти правя букети от мигове незабравки. Ще галим тревите, окъпани в роса – сълзите на Бог. Ще се сприятеляваме с хищниците, които живеят вътре. Ще се къпем в изгревите ѝ. Във всеки неин водопад ще правим любов. И за всяка птица, която спре в гората ни, ще строим стряха. Нима не е такава природата на любовта? Да умееш да създадеш една гора – дом за двама.Да минавате през пороите на различните обстоятелства заедно, да се научите как да садите красиви цветя – чрез жестове, чрез дела, чрез думи, така че тази любов гора помежду ви да става все по-красива и все по-непробиваема за чужди очи. Да се научите да усмирявате хищниците. Когато срещнете гладните вълци, които оголват зъби насреща ви и в очите им блести готовност за незабавен скок, да знаете вълшебните мелодии, които да им запеете, така че да усмирите най-дивото, най-кръвожадното у тях. Да умеете да цените изгревите, които другият носи в себе си и да бъдете търпеливи, когато той преживява своите залези. Да поливате, да обхождате всяко потайно кътче из сърцето на другия, да познавате билките в тази гора – онези билки, чрез които можете да излекувате и най-смъртоносната рана. Да се научите как да оцелявате. И никога да не забравяте да почитате свещената красота на тази гора.
Когато някой ден създадете от тази гора свой божествен дом, в който сърцето ви е домакин, идва и онзи неочакван изгрев, от който се ражда най-божественият промисъл, онзи изгрев, в който Бог празнува себе си. Изгрява един по-висш смисъл на всичко. По дърветата разцъфва богато разнообразие от плодове, които хранят душата ви. Тези плодове могат да са сладостта да поемете новороденото си дете в ръце, сладостта да напишете поема, да построите къща – храм за човечеството, или да вкусите сладостта на просветлението си. Любовта е родилка. Истинската любов никога не остава безплодна. Тя е плодородната почва, от която е поникнал целият свят. Птицата на любовта винаги лети нависоко. Тя каца единствено, когато стигне царството на Бог.“
Варненската писателка Моника Василева е автор на книгите „Дневник на необикновената жена”, „Изгревът”, „Когато Ина срещна Ян” и „Подари си желаното тяло”. Освен че пише книги, Моника работи като терапевт–тяло, консултант по здравословно хранене, води лекции, пише статии и е приела за своя мисия чрез творчеството си да помага на колкото може повече хора да случат най–красивите изгреви, които носят вътре в себе си. Посетете страницата на Моника във Фейсбук: www.facebook.com/Monika-Vasileva-102264207950307, както и Фейсбук групата й: Дневник на необикновената жена
Сайтът използва технологията бисквитки с цел да бъде осигурена необходимата функционалност. Вие се съгласявате с това, ако продължите да използвате сайта.X
