За детските книжки и тяхната забравена мъдрост. За нашата забравена сила…
На първи юни, като по часовник, винаги се сещаме за детството си. Спомняме си с носталгия за него. Иска ни се да имахме машина на времето, за да се върнем там, където всичко изглеждаше възможно. Там, където всичко беше възможно…
И забравяме, че всъщност имаме такава машина на времето. Вкъщи, притихнала в някой прашен кашон, имаме машина на времето. Имаме своите забравени детски книжки…
Детските книжки, които разкриваха пред нас нови светове и нови галактики, показваха ни нови чудеса. Детските книжки, които ни превръщаха в това, което искахме да бъдем, и ни пренасяха там, където искахме да бъдем. Детските книжки, които ни нашепваха най-голямата тайна: че няма невъзможни неща,… стига да вярваме в това.
Детските книжки, които ни казваха, че можем да постигнем всичко. Защото сме способни на всичко. Детските книжки, които ни учеха, че граници няма и че всеки страх е нереален. А реален е само гласът на сърцето. Детските книжки, които ни правеха по-добри хора. Които ни правеха по’ себе си…
Детските книжки,… които забравихме. От които се отказахме. Които заменихме. Заменихме ги с мрачни новинарски емисии в прайм тайма. Заменихме ги с блудкави сериали и безсмислени ток шоута. Заменихме ги с лайкване на фейсбук постове.
Заменихме и четенето на книжки за лека нощ с децата си. Оставихме своите малки наследници да се приспиват с поредната игра на таблета, докато ние цъкаме нещо си из мрежата. И вместо да четем приказки заедно, вместо да обсъждаме прочетеното, вместо да учим тях (а на себе си да припомняме) кои са вечните човешки ценности, какво е истински важното в живота, какво значи да се бориш за мечтите си, вместо да изживяваме всеки миг в дълбочина, вместо да създаваме спомени, ние се плъзгаме по повърхността. Точно както плъзгаме с показалец сливащите се картинки по екрана на смартфона си.
Докато един ден не осъзнаем колко сме се изгубили. Докато не разберем, че сами сме ограбили себе си. Докато не признаем пред самите себе си, че сме отнели силата си. И надеждата си. Вярата си. Вярата, че животът може да бъде такъв, какъвто искаме. Стига наистина да го искаме.
И докато не решим да се променим. Да се променим от това, което сме станали, на това, което дълоко в себе си винаги сме били.
Докато не решим отново да дадем простор на детето в себе си… На истинските себе си.
Докато не решим да отворим любимата си детска книжка и да почетем… На детето до себе си. И на самите себе си…
Честит първи юни! Честит ден на детето! Честит ден на спомнянето! И пробуждането!
Прочете още:
„Малкият принц“ или какво научих за живота и за себе си…
Най-важното, на което ме научи Пипи