Георги Господинов за бавното живеене и бързащото време

Автор: МОСТ ЗА КНИГИ | Категории: Български писатели, Осъзнавай, Откъси, Препоръчано
снимка: pixabay.com

Представям си как душите ни се лутат, объркани като диви гъски, из въздушните коридори сред пронизителното пищене на самолети. Или ги виждам да стоят на някой терминал, забравили откъде идват и закъде летят

Три преписки върху бавното и едно стихотворение

1.

„Възхвалата на бавното е и възхвала на разказването и литературата. Литературата е бавна медия и това, парадоксално, е нейното предимство тъкмо в бързи и повърхностни времена. Смисълът, който произвежда литературата, се разгъва бавно, но трае дълго. Бавното трае дълго.

Има една притча, която обичам и която, струва ми се, дължим на Борхес – за бедуините, които, като минават през пустинята, спират за почивка доста по-често, отколкото е необходимо. Когато ги попиташ защо, отговорът им е – за да дадем време на душите си да ни настигнат. Ако бедуините, които прекосяват с дни и седмици пясъците, трябва да спрат, то какво остава за нас, прелитащите за часове между континенти. Представям си как душите ни се лутат, объркани като диви гъски, из въздушните коридори сред пронизителното пищене на самолети. Или ги виждам да стоят на някой терминал, забравили откъде идват и закъде летят.

Душата има своя скорост (своя бавност) и литературата е тази, която знае повече за това. Когато разказваме една история, ние всъщност спираме за малко пясъчните часовници, излизаме от текущото време и строим друго, паралелно време. Всеки читател знае, че докато чете, пребивава едновременно в две времена – реално текущото и това на разказа. Да умножаваш времена е от реда на чудесата, които и физиката не може да обясни. Да забавяш и отлагаш края посредством разказване на истории – също. Спомнете си само Шехерезада, която с всяка разказана история отлага ден след ден смъртта.

2.

Какво би било, ако имаме една огромна тетрадка, в която записваме буквално всяка секунда от изтичащото време на света? Веднъж опитах да направя този експеримент в рамките само на един ден, дори само на час. Исках поне за малко да постигна този непостижим, както се оказа, синхрон между писане и изтичащо време. Да карам с неговата скорост. Тогава то – спрямо мен – би останало неподвижно. Както ако два влака се движат успоредно с еднаква скорост, те би следвало да са в покой един спрямо друг. Поне това знаех от физиката и Айнщайн.

Взех листове, няколко химикалки, сложих часовник пред себе си и започнах. Сведох цялата задача до минимум. Един час в тясното пространство на собствената ми стая, до леко открехнатия прозорец. Часът, нарочно избран, е 3 следобед, най-мъртвото време, часът на Христовата смърт. На втората минута разбрах каква измама е, че можеш да запишеш дори стотна от нещата, които се случват. Особено ако искаш да бъдеш прецизен и детайлен, нищо да не пропускаш. Ще си принуден да изписваш непрекъснато едно и също изречение. Сега пиша в дневника си. Сега пиша в дневника си… Сега… Но още на думата „сега“ сега-то ще е отминало. Светлината се е променила, вятърът отвън е стихнал или се е усилил. В главата ти гъмжи от недовършени изречения. Стотици мускули са се съкратили в тази секунда, милиони нервни синапси са препратили сигнали, всичко в това нищонеслучване кипи от живот, който ще остане неописан.

Затова, струва ми се, са измислени литературата, разказването на истории. За да забавят един живот, който изтича неудържимо. Или както отговаря например Гюнтер Грас на въпроса защо пише: пиша срещу изтичащото време.

Не можем да регистрираме изтичането на времето във всичките му измерения, но можем да се опитаме да го забавим, вкарвайки го в истории. Можем да го умножаваме и да отлагаме края. Тъкмо личните ни истории, както казваше Гаустин, са единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме за малко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края.

3.

Като споменаваме Гаустин, нека припомня една стара идея за забавяне и удължаване, взета директно от някогашната ни кореспонденция с него.

… Целият проблем според мен идва оттам, че сме научени да мерим живота си в години. Струва ми се прекалено едро и разсипническо. Получава се някакво обидно малко число, 70–80 в добрия случай. Ако живеехме в дни, в нощи, в часове и минути, щяхме да наброим много повече време. Искам да кажа, че меренето в години е твърде голяма кошница за нас. Всичко се изсулва през дупките ѝ. Тук е и моето скромно предложение – да минем към по-малките кошнички на дните, ако трябва, и към още по-малките на часовете и минутите. И тогава ще сме живели в числа, многократно по-достойни за един човешки живот. А когато това дърто сметало – смъртта, се дотътри, защото него с числа трудно би го заблудил, ние няма да се дърпаме, нито да се пазарим. Ще си отидем спокойни като кораби, пълни догоре с жито…

Предполагам, че тук Гаустин е повлиян от апорията на Зенон със стрелата. Ако разделим полета на една стрела на безкрайно малки моменти, ще видим, че във всеки един от тях стрелата е в покой. Сборът от тези моменти в покой, сбор от нули, ще ни покаже, че тя през цялото време всъщност виси във въздуха. Въпросът е можем ли да спрем по същия начин стрелата на времето, разделяйки го на по-малки дни, години, часове, минути. И дали, като мерим, броим и именуваме тези атоми лично време, забавяме. Или времето е по-скоро нещо органично, с корени, листа и плодове, което расте в нас, зрее и има свой естествен край.

4.

Много бавен страх

Чети бавно!

Тъй бавен, както си тече водата

привечер в топлите домати,

в къртичините спира, чезне,

утолява ги и тръгва пак.

Тъй бавен, както дядо ми се връща

от бостана и остарява за минута,

докато слиза от магарето.

Тъй бавен, както после реже диня,

подрязва дълго резена,

раздава, набожда с ножката последния.

Тъй бавен, както аз, нагълтал семка,

започвам да усещам бавно, с ужас

как семката се хваща в мен,

дълбае някъде в стомаха ниско

(стомахът ми е орех, тъй съм кльощав),

расте, филизи пуска, зреят дини –

смърт нелепа…

Едрее този страх, пълзи, пропуква,

но има свой естествен край –

зад къщи, в репея.“

Автор: Георги Господинов

Откъс от „За бавното живеене и насладата от живота“ на Светлозар Желев. Oще откъси от книгата четете ТУК.

Издателство: Колибри, colibri.bg