Тишината на гората може да направи по-добър човек от всекиго
Тишината на гората може да направи по-добър човек от всекиго. – Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет, Робърт Пърсиг.
Кога за последно излезе да подишаш в гората, да се потопиш в аромата й, в тишината й? Кога за последно се разходи в парка, с изключен телефон, без да бързаш за никъде, без да мислиш за нищо? Кога за последно прегърна дърво?…
Стресирани сме. Напрегнати сме. Нервни сме. И малко по-малко губим себе си. Усещаме го с всяка изпусната гневна дума, с всяка мисъл на страх, която сковава ума и сърцето ни, с всяко колебание, с всяко разочарование… Губим себе си… Губим оптимизма си, нежността си, радостта си… Затваряме се в черупките си. Все по-чесно виждаме в огледалото свъсени вежди, там, откъдето някога ни гледаха усмихнати очи… Чувстваме се сами… Несигурни… Объркани… Уплашени…
Търсим да намерим отново баланса си в поредната книга за самопомощ, в поредната тирада пред приятел, в поредната чаша вино,… в поредната връзка или поредната раздяла. Търсим навсякъде, но и не там, където трябва. В тишината на гората. Където диша душата.
Гората е мъдра. Гората е тиха. Гората е добра. Гората ни свързва – с живота, света и нас самите. С тишината в нас. И извън нас. Онази тишина, която заглушава шума на напрегнатите дни, забавя ритъма, успокоява хаоса. Онази тишина, която ни позволява да си спомним, че не сме сами, че всички сме част от общата хармония, че всички сме част от магията на живота, част от любовта. Онази тишина, която ни връща към самите нас, такива, каквито бяхме, преди да се изгубим, преди да се променим. Такива, каквито сме. Човечни. Истински. Добри.