Бог да прости

Гробището е кацнало над селото, на слънчев склон. Желязната порта на входа е ръждясала и увиснала. Петната по нея напомнят, че някога е била боядисана със зелена боя.

Между гробовете са израснали бурени високи колкото човешки ръст. Повечето надгробни паметници са полегнали настрани, надписите им отдавна са заличени от дъждовете. 

– Някога в селото живееха много хора – казва баба Румянка, докато скубе тревата от гроб, над който расте висока върба. – Сигурно са били повече от хиляда човека. Тука всичко беше преметено, чисто, портата се заключваше. На Задушница всички идваха тука. Помени правеха, паметници вдигаха. Сега нема никой. 

– Къде отидоха? 

– Па не знам. Нема ги. В село останаха осем души. С мене – девет. И все са стари хора. Немат сила да се изкатерят дотука. Тоя гроб е на учитела. Донко Китанов, Бог да го прости. Много хубав човек беше, изучил е сичките деца тука. А като умре, немаше кой да го изпрати. Бехме само аз и свещеника. Даже децата му не дойдоха.

– Защо не дойдоха?

– Щото ги нема. У Испания са. Много работа имали. Да не дойдеш да изпратиш татко си – тва не го разбирам. Който не уважава мъртвите, нема да уважава и живите, не е ли тъй?

Не знаех какво да кажа. Забих поглед във върховете на обувките си. 

– Тва гробище е строено още по турско – продължава баба Румянка. Превита е надве над учителския гроб и методично изтръгва плевелите. – Пашата го е направил тука, да е на слънчице. И баба ми е погребана тука, и дедо ми, и прабаба ми, и прадедо ми. Тук са погребани повече от пет хиляди човека… Аз съм двайсдевети набор. През първата световна единайсет мъже от селото отиват на фронта. Връщат се само четирима. Ей там в оня край са войнишките гробове. Единият е на чичо ми…. Леля ми остана вдовица на 22 години. И не се омъжи повече. 56 години носи черна забрадка…. 

Възрастната жена се изправя и оглежда гроба на учителя. Доволна е от свършеното. 

– Даскала е готов – усмихва се баба Румянка. – Донеси вода да полеем гроба.

Чешмичката тече едва-едва. Тънката струя трополи по поцинкованата лейка. Когато се връщам, баба Румянка вече прекопава с мотичка игликите, цъфнали върху гроб с железен кръст. На кръста пише “Димка Тодорова – 1912 – 1945”.

– Димка, Бог да я прости – обяснява ми възрастната жена. – Беше най-красивата жена в селото. Мъжът й – Дамян, беше кмет. След девети комунистите го закараха извън селото и го утрепаха. Кротък човек беше, на никого зло не беше сторил, ама го утрепаха. Само щото бил кмет. Димка не можа да го преживее и се обеси.

– Тия цветя на гроба й кой ги е садил?

– Аз. Димка и Дамян немаха деца. Нема кой да се грижи за гроба й.

– А ти защо се грижиш?

– Щото нема кой, нали ти казах. Ако не съм аз, тука сичко ше е пущинак.

– Защо го правиш?

Баба Румянка се изправя и сините й очи ме пронизват. Виждам, че е огорчена от въпроса ми.

– Сине, приличаш ми на учен човек, а ме питаш глупави работи. Това са хора. Добри, лоши – нема значение, хора са. Заслужават поне да ги изпратим като хора.

И продължава енергично да разрохква пръстта около игликите.

– Айде, и Димка е готова – казва баба Румянка, докато се опитва да запали кандилото под железния кръст. Кибритът е влажен и не пали. Вадя запалка от джоба на джинсите си и запалвам огънчето в ръждясалия светилник.

– Добре, сине – окуражава ме възрастната жена. – Затвори сега вратичката, да не духне вятърът огънчето.

Затварям внимателно скърцащата вратичка на светилника, а през това време баба Румянка вече се е преместила на друг гроб и премита с изхабена от много работа метличка нападалите листа върху нещо, което някога е било гроб, но сега почти не личат очертанията му.

– Тук е Цветан Опълченеца, Бог да го прости – казва жената. 

– Опълченец?

– Никой не знае дали е бил опълченец. Запилял се некъде баш по времето на Руско-турската, после се върнал в село и разправял в кръчмата, че бил опълченец и се бил с турците. Ма никой не му вярвал, щото Цветан си бил плямпало. И на майтап взели да му викат “Цветан Опълченеца” и така си му останало. Па може и наистина да е бил, кой знае…

– Плаща ли ти някой да се грижиш за гробището? 

– Кой да ми плаща, сине? – учудва се баба Румянка. – В селото останахме само старци. Децата я се обадят един път в годината, я не. Внуците никакви ги нема.  След некое и друго време ше си отидем и ние и това е. Защо требва некой да ми плаща?… От двайсет години съм всеки ден у гробището. Плевя, чистя, поливам гробовете… Майка ми казваше, че от човека остава само туй, което е сторил, без да търси полза. 

Над гробището притъмнява и задухва силен вятър. Разлюлява клоните на върбите и боровете, под които лежат отдавна забравените Донко Китанов, Димка, Цветан Опълченеца и всички други, живяли някога в селото. 

Баба Румянка прибира инструментите си под малък ламаринен навес, прекръства се и тръгва надолу към селото. Силуетът на дребната старица се клатушка по разбития паваж.

Завалява дъжд и я скрива от погледа ми. 

Иво Сиромахов

Писател, драматург, актьор, радио и тв водещ, отговорен сценарист на "Шоуто на Слави". Иво Сиромахов е всичко това... и много други неща. Той е човекът, който ще ви накара да се усмихнете. През сълзи. Защото умее да вижда комичното в трагичното. И обратното. Той е човекът, който ще ви извади от дрямката. Когато дори не осъзнавате, че спите, вместо да живеете. Той е човекът, който ще ви промени. За да ви направи такива, каквито бяхте преди... www.ivosiromahov.com