Майчина сълза – една приказка за най-болезнения избор и тежкия майчин кръст

Автор: МОСТ ЗА КНИГИ | Категории: Приказки за детето до теб... и в теб, Препоръчано | 0 Коментара
изображение: limezinniasdesign.blogspot.com

изображение: limezinniasdesign.blogspot.com

Много пъти съм чела тази приказка и много пъти съм се питала – защо е толкова трогателна, защо ни разплаква, защо докосва душите ни и преобръща сърцата ни? Защо малкото птиче е само? Защо майка му тръгва без него? Защо?… И изведнъж разбрах! Това е текст за всички онези майки, които се борят с живота, за да не му позволят той да ги пребори. Това е текст за майките, които са принудени да оставят рожбите си и да заминат надалеч, само за да могат да се погрижат за децата си. Макар това да значи да оставят и сърцата си. Това е текст за майките, които не могат да си простят, а повече от всички имат нужда и право на прошка. И разбиране. И подкрепа. Те най-добре знаят какво е да живееш, без да се чувстваш жив. Защото за никоя майка няма живот далече от детето й. Те най-добре знаят какво е всеки ден да се разкъсваш от избора между това, което си принуден да направиш, и това, което искаш да направиш. Те най-добре знаят какво значи твоето безсилие да е твоята сила. И защото никоя майка не трябва да бъде принуждавана да взима подобни решения. Това е за онази майка, която и ти познаваш…

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

– Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

– Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! – промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна…

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

– Ах, колко съм уморена! – въздъхна тя.

– Откъде идеш? – попита любопитно лястовичето.

– Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.

– Сълза ли? Каква сълза? – надигна се тревожно лястовичето.

– Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра: – Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка…

– Къде е твоето лястовиче? – попита вятърът. – Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя…

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

– Благодаря ти, майчице! – прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

 

Майчина сълза – Ангел Каралийчев (Приказки от български писатели)

Издателство: Български писател

Сподели мнението си