Kрадем от щастието си в настоящето, опитвайки се да върнем миналото
Другият затвор на спомените срещу щастието в настоящето е стремежът да изпиташ същото, което си изпитвал в миналото. Това просто не може да се случи. Както водите на реката никога не са едни и същи, така и ситуациите в живота никога не се повтарят абсолютно. При все това не е за вярване колко хора биват уловени в мрежата на опитите си да съживят същите преживявания. Това им пречи да се насладят на нови, също толкова или още по-приятни от предишните. По това човекът прилича на животното, което непрекъснато се връща там, където е намерило храна, докато не умре от глад, само защото отказва да потърси малко по-далече. – Завръщането на Младия принц, Алехандро Гилермо Роемерс
Твърде често мислим за това какво е било преди. Идеализираме спомените. Не си даваме сметка как изтриваме сивите моменти, разочарованията, болката и заедно с тях изтриваме истинския вкус на живота ни тогава. Заместваме го с представата за това какъв живот бихме искали да имаме днес. Живеем в нереалното и пропускаме реалното. Пропускаме всичко онова, което е пред нас, вперили поглед в нещо, което е останало зад нас. Пропускаме щастието. И забравяме, че всяко днес е вчерашното утре. И утрешното вчера. А животът е като водата в реката – тече напред, а не назад. И от нас зависи дали ще се доверим на пътуването и новите хоризонти, които то ще разкрие пред погледа ни, или ще се опитваме с всички сили да гребем срещу течението, докато накрая не осъзнаем, че всъщност стоим на едно място. Животът се променя, защото ние самите се променяме. Или защото е време да се променим. Чакат ни нови уроци, които трябва да научим. Нови върхове, които трябва да покорим. Нови усмивки, които трябва да споделим. Чакат ни нови възможности, нови пътища, нови мечти. Чакат ни нови глави от романа на живота ни и ние решаваме какви истории ще напишем в тях. Дали ще са истории за моменти, изпълнени с удовлетворение и осъзнатост, с усещане за пълнота и настояще, или ще са истории за моменти, лишени от смисъл, моменти, пропилени в гонене на химери от миналото. Защото единственият начин да не съжаляваме за всичко, което сме можели да изживеем, но не сме, за всичко, което сме можели да уловим, но не сме, за всичко, което сме можели да дадем, но не сме, е просто да бъдем. Със себе си. С хората до себе си. И с ритъма на сърцето си. Точно тук. И точно сега.
Откъс от „Минута вдъхновение за всеки ден. 365 урока за живота от книгите“.
Автор: Гергана Лабова
Очаквайте през 2018 г.