Пролетта на 2020
Както затворите, така и домовете са пълни с невинни. Но и да сме нарушили някакъв закон, да сме минали на червено, или да не сме почитали бащите и майките си, едва ли заслужаваме такова жестоко наказание – да гледаме пролетта през прозореца. Да виждаме как стръкчето трева пробива въздуха, как цветето надига камъка, за да възкръсне за краткия си живот, да се чудим как само погалено от топлия вятър, почернялото дърво побелява от цвят. А ние, превъртели ключалките отвътре, заслушани в понижения пулс на
часовника, чакаме нашия пребледнял страх да ни разреши свиждане с пролетта.
Крачим като махало напред-назад, напред-назад, напред-назад, за да
ускорим часовника, мерим температурата на живите въглени, поставяме фалшиви прозорци пред стените, за да зяпаме по стоте им програми какво не правят другите затворени. По някое време захъркваме на дивана с дезинфекцирана ръка на очите и сънуваме.
Сънуваме пролетта. Къщата отвън, прозорецът отвън, чешмата отвън. Сънуваме, че работим. Прекопаваме цветето, орем податливата земя, нещо майсторим, търкаляме сизифовския си камък нагоре по живота. Щастливи сме, че можем да усещаме умора.
И всичко щеше да е красив сън, ако не беше покрито с ръждясала
тишина. Тишината на Припят, Чернобил и Фукушима, оглушена от воя на сирените. И всичко щеше да бъде като в картина на Шагал, ако не летяхме над празни улици, насълзени козленца, гладни мелници, пречупени кръстове на църкви.
Ужасът ни събужда. Поглеждаме през прозореца – пролет. Бяла
пролет. Побелели бели дървета. Бели снежни човеци. Бели щъркели в бели гнезда.
Животът върви към своята неизвестна цел. Сега, ако ни се струва, че е
спрял, то е само за да си поеме дъх, после продължава. Животът винаги продължава. И добър или лош, винаги е красив.
Иван Кулеков
